Скъпият Едмонд.
В началото бе постоянното му и вбесяващо одобрение. Последвано от постепенното разкриване на личността, но то така или иначе бе съпътствано от (познайте?) безрезервна подкрепа на всяко мое безумно хрумване (понякога дори го провокирах, само и само, за да го накарам да не бъде така равнодушен). Опознавайки го, разбрах, че общо взето нямаме нищо общо: той търпи и се примирява като муле, нападнато от рояци мухи, докато аз- аз съм една от онези стотици мухи, които го хапят настървено и обикалят безспирни около него.
„Кажи нещо! Направи нещо!”- полуотчаян е зовът ми. Блъска се в стените и отеква.
Но той не би казал нищо, което би противоречало на възгледите ми, защото мисли, че няма да ми се понрави.
Едмонд, Едмонд, тогава черна мисъл мина през ума ми: че да бъдеш безлик ти харесва.
*
Историите, които ти разказвах, отегчена от твоето мълчание, ти се струваха винаги интересни. В началото аз повярвах в това. Но веднъж, когато се видяхме, ти споделих: „Днес ще ти кажа нещо истински ценно за мен”, и подхванах: „Бъз-бъз чин кванк тин ди-дин”. И ти ме погледна и каза: „Удивително наистина, главозамайващо, безпрецедентно!”.
И твърдиш, че нямаш истории. Но всъщност си мислиш: „Дали ще хареса историята ми...”. И замлъкваш, а потиснатата история се търкулва, пада и се сгромолясва никога нечута в ямата на сетната забрава. Ще остане завинаги неоценена. Сбогом, историйо.
*
Листата падат. Вихрят се бури и виелици. Снегове. Мъгла. Внезапно съглеждаш тревно стръкче, свенливо подало се над мъртвата пръст. Постепенно зеленото изсветлява, попарено от огнени обръчи. Пак листа и пак бури.
(Минава време.)
Сега, Едмонд, не се интересуваш от впечатлението, което би създал. И си го казваш направо: историите ми не ти звучат чудно благозвучно и никога не са звучали. За теб, Едмонд, те далеч не са интересни, а истината в тях е гротескно деформирана. Нещо повече, те са добили уродливата форма, която само липсата на разум може да придаде. Те са едни абстрактни безумия, недопускани в реалията на никой трезвомислещ. Сега разбирам : Едмонд, твоето име е Прагматизъм.
Бих искала да те попитам: Защо не остави плъпналите откровения да се сгромолясат хладни на дъното на кладенеца на забравата, а допусна да те подминат топли и пулсиращи? Защото моите истории са нежелани и абсолютно безполезни в твоя свят, в който не спираш де се взираш единствено в днешния ден.
Но какво е този ден, си мисля, без своята изстрадана история? Без историите на милиарди дишащи, без споделянето на милион гледни точки, без изричането на поне едно терзание?
Незрящи Едмонд, нима наистина си неспособен да съзреш, че денят е не просто светъл, че отвъд усмивката на детето, което срещаш на път за дома, се крие страх и тревога от неизказани съмнения?! Нима подминаваш глух, сляп, безмълвен?
И нека- искрено ти го желая- една муха, по-хищна и своеволна, да захапе здраво плътта на това проклето, невпечатляващо се муле. Тогава може би ще се опомниш, ще се огледаш и ще зърнеш, че тревата е не просто зелена, че хиляди-безбройни стръкчета се полюшкват и танцуват в ритъма, подет от вятъра, и всяко стръкче ти нашепва: „Нека ме изслушаш”.
неделя, 25 октомври 2009 г.
четвъртък, 5 февруари 2009 г.
Болката да слезеш от върха
Не зная какво е усещането да играеш на финала на Australian open. Не зная какво е да бъдеш заобиколен от 15-хилядна тълпа, чиито проглушителни викове те насърчават или реагират неодобрително в зависимост от пристрастията си. Не зная какво е да си под върховно напрежение, когато няма накъде да отстъпваш и противника мобилизира всичките си сили, за да те пречупи.
Зная обаче какво е да стоиш пред малкия екран и да съпреживяваш цялата гама емоции- от екстаз и безмерно щастие до гняв, страх, отчаяние, разочарование и тъга. Защото днес (1.2.2009)имах чувството, че две сърца бият в един и същ ритъм. Но не съм сигурна, защото съм по-скоро убедена, че моето щеше да се пръсне на стъклена сол за разлика от по-устойчивото, пък и това, от което зависеше всичко.
Резултатът е 5-2. Финал. Решителен гейм. Докато се усетя е станал 15-40. Роджър Федерер трябва да вземе подаването си. Задължително. После ще се бори за пробив. Първата точка за пробив е спасена. 30-40. Втората също. 40-40. Предимство за Надал. След поредица от удари Федерер пресилва топката и тя попада извън корта. Надал се свлича на корта, както винаги, когато спечели титла. Събират се на мрежата и си стискат ръцете.
7-5 3-6 7-6 3-6 6-2. Победителят се поздравява със своя лагер и се наслаждава на победата. Роджър е непроницаем. Постепенно обаче разочарованието се вижда в очите му. Не съм сигурна дали е така, защото нещо напира в очите ми и всичко пред погледа ми се замазва. Не знам защо за пореден път го приемам така. Твърде лично.
Не съм разочарована. Огорчена съм. Защото нещата не трябваше да се развиват така. Не е справедливо.
(Спомням си как в началното училище първата ми учителка г-жа Георгиева винаги ме питаше за мнението ми по отношение на някой спор между съучениците ми. Аз бях по-горна инстанция, един вид обективен наблюдател и най-вече справедлив съдник. По-късно мои близки започнаха да наричат „болезнено” чувството ми за справедливост.)
Не е справедливо.
Безкрайната ми привързаност към тениса се свързва не само с този удивително динамична игра. Защото тя е и персонифицирана. Годината, в която започнах да следя неотлъчно всеки един турнир, световният тенис бе оглавен от нетипичен лидер. Не само за тениса, а за самия спорт като цяло. Ще кажа какво имам предвид.
Представете си футболна, бейзболна, баскетболна или каквато и да е спортна звезда. Дейвид Бекъм. Кристиано Роналдо. Луис Хамилтън. Блясък, слава, купища пари, модни подиуми, реклами, манекенки, съдебни дела и извънземно самочувствие. Реноме на недостижими икони и поведение, крещящо „Там, където съм аз, не достига и погледа ти.” Не ме търсете. Аз съм на мнение, че спортът, това са неговите лица.
Тогава едно по-различно лице се появи, за да промени представите ми за това кое е „звездно”.
След обичайната ми ежедневна тренировка по тенис треньорът ми казва да гледам турнира по Евроспорт. Че какво пък толкова има в този турнир? Не виждах особен смисъл в двучасовото блъскане на топка, и то на професионално равнище (много ме изтормози тренировката и бях доста черногледа този следобед). Скучаех и превключвах каналите на телевизора, докато случайно не попаднах на Евроспорт. Играеше някой си Fed, поне толкова букви можех да видя от името му, тъй като изписват първите 3. До името му се мъдреше малка единичка в скоби. По-късно щях да науча, че това е поставеният под номер 1 в турнира и водач на световната ранклиста в мъжкия тенис Роджър Федерер.
Не знам защо, но нещо в него приковава погледа ми и оттогава започнах да следя всеки негов мач. По-късно се опитах да аргументирам за самата себе си пристрастията си към него. Дали не е плавността и грацията на всяко негово движение? Удари, които се изстрелват от ракетата му с над 100 км/ч и все пак на повторенията той почти не променя изражението си? Хладнокръвността, с която приема трудностите или респектът, който опонентът очевидно изпитва към играта му. Може би професионализмът, коректността или невероятното спортсменство, или пък моментът на победата и приятелската усмивка на лицето му, когато го аплодират.
И най-вече неподправената скромност и земност, заради която публиката го обожава. Защото именно затова тя застава зад гърба на Роджър- не защото е зализан красавец, арогантен (като Хюит например) или скандален тип. Защото и след 13 спечелени титли от Големия шлем той се усмихва и е по-срамежлив и от петокласник. Защото той е истинска звезда сред „звездите”, защото блести със своите личностни качества, освен със спортните си постижения. И публиката го обожава, защото той и за миг не парадира, че е свръхчовек, въпреки свръхестествените постижения в тениса, въпреки многобройните рекорди за всички времена, които е подобрявал. И ще продължава да го подкрепя, дори когато аурата на несъмнен господар на корта вече не го обгръща. Защото той е един от нас.
Когато финалистът, протегналият се на милиметри до самата титлата, и все пак неуспелият да я грабне боец благодари на публиката за 4-часовата ѝ настървена подкрепа, разочарованието от самия него и огорчението от невъзможността му да отговори на очакванията се надигат в него и удрят като мощна струя гърдите му. Личната болка се трансформира в публична, недоизказана скръб, бликнала в душата му. По страните на шампиона заструяват водни пътечки. Нито пък аз мога да се сдържа да не избухна в плач. Знам, че го гледам от малкия екран, че съм на другия край на света, но няма как да не се почувтвам редом до него в безкрайно човешкото му страдание.
На фона на подобна сцена всяка победа остава на заден план.
Малцина знаят какво представлява свръхестествената отговорност да бъдеш вечния първи. Стремежът към съвършенство е най-високото стъпало в йерархията на човешките потребности. Но кое човешко същество би имало дързостта, след като е достигнало кръгозори, за които мнозина не са и посмели да копнеят, да не слезе от върха, и да защитава себеотвержено крепостта си?
Да си безапелационен победител в живота изисква да бъдеш много търпелив, работлив, отговорен, силен, да имаш устойчива вяра в себе си. Да бъдеш постоянно на върха, да оправдаваш очаквания по наложени от себе си собствени непосилно високи стандарти, обаче е бреме, непосилно за ничии плещи. Дори за твоите, Роджър.
И сега, анализирайки всички причини заради които си струва да си фен на Роджър Федерер, не мога да не изпитам известно облекчение. В крайна сметка, както се казва в клишето, всички ние сме хора. Дори най-смелите, добрите и достойните сред нас имат своето съвсем не безкрайно време. Кръговратът на живота. И ако хората са свикнали да оставят частица от себе си в кауза, идея, спорт, Федерер даде цялото си сърце.
Рекордите са ефимерни, духът човешки-вечен.
Зная обаче какво е да стоиш пред малкия екран и да съпреживяваш цялата гама емоции- от екстаз и безмерно щастие до гняв, страх, отчаяние, разочарование и тъга. Защото днес (1.2.2009)имах чувството, че две сърца бият в един и същ ритъм. Но не съм сигурна, защото съм по-скоро убедена, че моето щеше да се пръсне на стъклена сол за разлика от по-устойчивото, пък и това, от което зависеше всичко.
Резултатът е 5-2. Финал. Решителен гейм. Докато се усетя е станал 15-40. Роджър Федерер трябва да вземе подаването си. Задължително. После ще се бори за пробив. Първата точка за пробив е спасена. 30-40. Втората също. 40-40. Предимство за Надал. След поредица от удари Федерер пресилва топката и тя попада извън корта. Надал се свлича на корта, както винаги, когато спечели титла. Събират се на мрежата и си стискат ръцете.
7-5 3-6 7-6 3-6 6-2. Победителят се поздравява със своя лагер и се наслаждава на победата. Роджър е непроницаем. Постепенно обаче разочарованието се вижда в очите му. Не съм сигурна дали е така, защото нещо напира в очите ми и всичко пред погледа ми се замазва. Не знам защо за пореден път го приемам така. Твърде лично.
Не съм разочарована. Огорчена съм. Защото нещата не трябваше да се развиват така. Не е справедливо.
(Спомням си как в началното училище първата ми учителка г-жа Георгиева винаги ме питаше за мнението ми по отношение на някой спор между съучениците ми. Аз бях по-горна инстанция, един вид обективен наблюдател и най-вече справедлив съдник. По-късно мои близки започнаха да наричат „болезнено” чувството ми за справедливост.)
Не е справедливо.
Безкрайната ми привързаност към тениса се свързва не само с този удивително динамична игра. Защото тя е и персонифицирана. Годината, в която започнах да следя неотлъчно всеки един турнир, световният тенис бе оглавен от нетипичен лидер. Не само за тениса, а за самия спорт като цяло. Ще кажа какво имам предвид.
Представете си футболна, бейзболна, баскетболна или каквато и да е спортна звезда. Дейвид Бекъм. Кристиано Роналдо. Луис Хамилтън. Блясък, слава, купища пари, модни подиуми, реклами, манекенки, съдебни дела и извънземно самочувствие. Реноме на недостижими икони и поведение, крещящо „Там, където съм аз, не достига и погледа ти.” Не ме търсете. Аз съм на мнение, че спортът, това са неговите лица.
Тогава едно по-различно лице се появи, за да промени представите ми за това кое е „звездно”.
След обичайната ми ежедневна тренировка по тенис треньорът ми казва да гледам турнира по Евроспорт. Че какво пък толкова има в този турнир? Не виждах особен смисъл в двучасовото блъскане на топка, и то на професионално равнище (много ме изтормози тренировката и бях доста черногледа този следобед). Скучаех и превключвах каналите на телевизора, докато случайно не попаднах на Евроспорт. Играеше някой си Fed, поне толкова букви можех да видя от името му, тъй като изписват първите 3. До името му се мъдреше малка единичка в скоби. По-късно щях да науча, че това е поставеният под номер 1 в турнира и водач на световната ранклиста в мъжкия тенис Роджър Федерер.
Не знам защо, но нещо в него приковава погледа ми и оттогава започнах да следя всеки негов мач. По-късно се опитах да аргументирам за самата себе си пристрастията си към него. Дали не е плавността и грацията на всяко негово движение? Удари, които се изстрелват от ракетата му с над 100 км/ч и все пак на повторенията той почти не променя изражението си? Хладнокръвността, с която приема трудностите или респектът, който опонентът очевидно изпитва към играта му. Може би професионализмът, коректността или невероятното спортсменство, или пък моментът на победата и приятелската усмивка на лицето му, когато го аплодират.
И най-вече неподправената скромност и земност, заради която публиката го обожава. Защото именно затова тя застава зад гърба на Роджър- не защото е зализан красавец, арогантен (като Хюит например) или скандален тип. Защото и след 13 спечелени титли от Големия шлем той се усмихва и е по-срамежлив и от петокласник. Защото той е истинска звезда сред „звездите”, защото блести със своите личностни качества, освен със спортните си постижения. И публиката го обожава, защото той и за миг не парадира, че е свръхчовек, въпреки свръхестествените постижения в тениса, въпреки многобройните рекорди за всички времена, които е подобрявал. И ще продължава да го подкрепя, дори когато аурата на несъмнен господар на корта вече не го обгръща. Защото той е един от нас.
Когато финалистът, протегналият се на милиметри до самата титлата, и все пак неуспелият да я грабне боец благодари на публиката за 4-часовата ѝ настървена подкрепа, разочарованието от самия него и огорчението от невъзможността му да отговори на очакванията се надигат в него и удрят като мощна струя гърдите му. Личната болка се трансформира в публична, недоизказана скръб, бликнала в душата му. По страните на шампиона заструяват водни пътечки. Нито пък аз мога да се сдържа да не избухна в плач. Знам, че го гледам от малкия екран, че съм на другия край на света, но няма как да не се почувтвам редом до него в безкрайно човешкото му страдание.
На фона на подобна сцена всяка победа остава на заден план.
Малцина знаят какво представлява свръхестествената отговорност да бъдеш вечния първи. Стремежът към съвършенство е най-високото стъпало в йерархията на човешките потребности. Но кое човешко същество би имало дързостта, след като е достигнало кръгозори, за които мнозина не са и посмели да копнеят, да не слезе от върха, и да защитава себеотвержено крепостта си?
Да си безапелационен победител в живота изисква да бъдеш много търпелив, работлив, отговорен, силен, да имаш устойчива вяра в себе си. Да бъдеш постоянно на върха, да оправдаваш очаквания по наложени от себе си собствени непосилно високи стандарти, обаче е бреме, непосилно за ничии плещи. Дори за твоите, Роджър.
И сега, анализирайки всички причини заради които си струва да си фен на Роджър Федерер, не мога да не изпитам известно облекчение. В крайна сметка, както се казва в клишето, всички ние сме хора. Дори най-смелите, добрите и достойните сред нас имат своето съвсем не безкрайно време. Кръговратът на живота. И ако хората са свикнали да оставят частица от себе си в кауза, идея, спорт, Федерер даде цялото си сърце.
Рекордите са ефимерни, духът човешки-вечен.
Години
"последният жених да дойде
и скъса нишката на две."
(Ат. Далчев)
Годините летят, фърчат безчетни.
Разпиляват перушина лекокрила.
Те покриват в зноя дните летни
с беловласи декабристки покрила.
Ще понеча ли да зъзна в зноя,
ще посмея ли в ледта да изгоря?
И под гнилата кора на време
безметеж да имам песен своя-
как?......
като под купола, във храма-
беззвездо мръкнал небосвод-
прокобний казън на Аврама
съдира нишката на моя брод.
Да се положим на олтара- жертва,
неведома да бъде старостта?...
Годините със свойта жетва
на нищото дълбаят пропастта.
и скъса нишката на две."
(Ат. Далчев)
Годините летят, фърчат безчетни.
Разпиляват перушина лекокрила.
Те покриват в зноя дните летни
с беловласи декабристки покрила.
Ще понеча ли да зъзна в зноя,
ще посмея ли в ледта да изгоря?
И под гнилата кора на време
безметеж да имам песен своя-
как?......
като под купола, във храма-
беззвездо мръкнал небосвод-
прокобний казън на Аврама
съдира нишката на моя брод.
Да се положим на олтара- жертва,
неведома да бъде старостта?...
Годините със свойта жетва
на нищото дълбаят пропастта.
сряда, 28 януари 2009 г.
Чудовищно
Тя е вездесъща. Изсмука с устни всяко радостно петно.
Тя ме поглъща- цял- и кап-кап- впива жадни устни във плътта ми, пие врящата ми кръв.
С ръка понечих да я стигна, но грубо ме отблъсна тя.
С стоманен лик предложи ми това споразумение:
Край мен да бъде вечно в замяна мойта пълна безрезервност.
Не ми отне и миг един да дам съгласие.
Стоеше тя все тъй далечна в тъмен коридор.
Тогава хвърли се върху ми и аз блажен поглъщах сладкия ѝ дих.
И докато ме изяжда с ненаситните уста, бълнувам аз,
и в своя сън я виждам непорочна.
И всяка моя фибра закрещява, че болката не ще
напусне морното тело, но тя е свята.
Тя високомерно ме поглежда.
Как можа?- отеква мойто отчаяние.
Почувствах се покварен. Сега съм уродлив.
Аз лилия ѝ дадох, защо ме тя прокле?!
Заситена, тя ме остави. Ще бяга да заграби нечия друга свобода.
Лежа аз гол и бездиханен и гледам звездния покров.
Но смаяно разбирам, че своя пъклен план навярно спази тя.
Със нокти остри впи се във сърцето ми- и с мен ще е до гроб.
Тя ме поглъща- цял- и кап-кап- впива жадни устни във плътта ми, пие врящата ми кръв.
С ръка понечих да я стигна, но грубо ме отблъсна тя.
С стоманен лик предложи ми това споразумение:
Край мен да бъде вечно в замяна мойта пълна безрезервност.
Не ми отне и миг един да дам съгласие.
Стоеше тя все тъй далечна в тъмен коридор.
Тогава хвърли се върху ми и аз блажен поглъщах сладкия ѝ дих.
И докато ме изяжда с ненаситните уста, бълнувам аз,
и в своя сън я виждам непорочна.
И всяка моя фибра закрещява, че болката не ще
напусне морното тело, но тя е свята.
Тя високомерно ме поглежда.
Как можа?- отеква мойто отчаяние.
Почувствах се покварен. Сега съм уродлив.
Аз лилия ѝ дадох, защо ме тя прокле?!
Заситена, тя ме остави. Ще бяга да заграби нечия друга свобода.
Лежа аз гол и бездиханен и гледам звездния покров.
Но смаяно разбирам, че своя пъклен план навярно спази тя.
Със нокти остри впи се във сърцето ми- и с мен ще е до гроб.
петък, 23 януари 2009 г.
Изумителният Федерер на осминафинал
Швейцарският тенисист Роджър Федерер си проправи път към титлата, отстранявайки бившият номер едно в света, руснакът Марат Сафин. Важно е да се отбележи, че Федерер спечели мача, макар че много важни показатели като директно спечелени точки, печеливши удари и процент на първи вкаран сервис бяха в полза на неговия противник. Сафин обаче не успя да се добере до нито една възможност за пробив, срещу 3 от 4 реализирани пробива в актива на Федерер. Така той се класира за осминафинал, където среща чеха Томас Бердих, справил се с партньора на швейцареца от олимпийските игри в Пекин Станислас Вавринка.
През целия мач Федерер игра много стабилно. Първият сет бе решен в полза на швейцареца, като той го спечели без особени затруднения с 6-3. В следващите два сета процента на първия сервис на Сафин се вдигна и скоростта му се увеличи, като това доведе до подобрения в играта му. Независимо от този безспорен плюс, Федерер беше безпогрешен от задната линия и почти всички разигравания отидоха в неговия актив. Ракетата на Сафин, който е известен с избухливостта и импулсивността си, постоянно беше на косъм от сетния си час, в който ще бъде безславно разбита на парчета на корта. Поздравления за Марат, който явно вече е поулегнал, и устоя на изкушението.
Във втория сет руснака допусна пробив, а при резултат 5-2 и 30-40 допусна фатална двойна грешка, с която предаде и втория сет на Федерер. Третият сет се очертаваше доста оспорван, а играта на Сафин стана по-убедителна. Така без пробиви и при равностойна игра се стигна до тай-брейк, протекъл с известна доза драма. Федерер поведе 4-1, след като в сюблимния момент непредвидимият руснак допусна грешка на краката при втори сервис. Това му причини голямо разочарование и той отиде да спори със страничния съдия, под акомпанимента на подвиквания "Принцеса". Двойната грешка бе неприятна не само понеже дойде в момент на върхово напрежение, но и поради спомените, които вероятно отключва в съзнанието на Сафин. (За справка вижте- забавен клип, който едва ли е толкова забавен за самия Сафин http://www.youtube.com/watch?v=Uc3TXX6hsaQ&feature=related). Въпросната пауза се отрази разконцентриращо на противника на Марат, който изгуби следващите 4 точки, но благодарение на надеждния си сервис си върна преднината.
В крайна сметка мачът приключи в 3 сета 6-3 6-2 7-6 (5). Последният изстрел на Роджър Федерер- брилянтен минаващ удар- напомни за ореола му на вечно побеждаващия атлет, който го обгръщаше в продължение на 4 години и половина, време, през което Федерер бе неустрашимият безапелационен господар на корта. Време, което не е забравено, а мнозина критици са на мнение, че Роджър ще се завърне на мястото, на което принадлежи- това на световен номер едно.
През целия мач Федерер игра много стабилно. Първият сет бе решен в полза на швейцареца, като той го спечели без особени затруднения с 6-3. В следващите два сета процента на първия сервис на Сафин се вдигна и скоростта му се увеличи, като това доведе до подобрения в играта му. Независимо от този безспорен плюс, Федерер беше безпогрешен от задната линия и почти всички разигравания отидоха в неговия актив. Ракетата на Сафин, който е известен с избухливостта и импулсивността си, постоянно беше на косъм от сетния си час, в който ще бъде безславно разбита на парчета на корта. Поздравления за Марат, който явно вече е поулегнал, и устоя на изкушението.
Във втория сет руснака допусна пробив, а при резултат 5-2 и 30-40 допусна фатална двойна грешка, с която предаде и втория сет на Федерер. Третият сет се очертаваше доста оспорван, а играта на Сафин стана по-убедителна. Така без пробиви и при равностойна игра се стигна до тай-брейк, протекъл с известна доза драма. Федерер поведе 4-1, след като в сюблимния момент непредвидимият руснак допусна грешка на краката при втори сервис. Това му причини голямо разочарование и той отиде да спори със страничния съдия, под акомпанимента на подвиквания "Принцеса". Двойната грешка бе неприятна не само понеже дойде в момент на върхово напрежение, но и поради спомените, които вероятно отключва в съзнанието на Сафин. (За справка вижте- забавен клип, който едва ли е толкова забавен за самия Сафин http://www.youtube.com/watch?v=Uc3TXX6hsaQ&feature=related). Въпросната пауза се отрази разконцентриращо на противника на Марат, който изгуби следващите 4 точки, но благодарение на надеждния си сервис си върна преднината.
В крайна сметка мачът приключи в 3 сета 6-3 6-2 7-6 (5). Последният изстрел на Роджър Федерер- брилянтен минаващ удар- напомни за ореола му на вечно побеждаващия атлет, който го обгръщаше в продължение на 4 години и половина, време, през което Федерер бе неустрашимият безапелационен господар на корта. Време, което не е забравено, а мнозина критици са на мнение, че Роджър ще се завърне на мястото, на което принадлежи- това на световен номер едно.
Абонамент за:
Публикации (Atom)