Болката да слезеш от върха

Не зная какво е усещането да играеш на финала на Australian open. Не зная какво е да бъдеш заобиколен от 15-хилядна тълпа, чиито проглушителни викове те насърчават или реагират неодобрително в зависимост от пристрастията си. Не зная какво е да си под върховно напрежение, когато няма накъде да отстъпваш и противника мобилизира всичките си сили, за да те пречупи.
Зная обаче какво е да стоиш пред малкия екран и да съпреживяваш цялата гама емоции- от екстаз и безмерно щастие до гняв, страх, отчаяние, разочарование и тъга. Защото днес (1.2.2009)имах чувството, че две сърца бият в един и същ ритъм. Но не съм сигурна, защото съм по-скоро убедена, че моето щеше да се пръсне на стъклена сол за разлика от по-устойчивото, пък и това, от което зависеше всичко.
Резултатът е 5-2. Финал. Решителен гейм. Докато се усетя е станал 15-40. Роджър Федерер трябва да вземе подаването си. Задължително. После ще се бори за пробив. Първата точка за пробив е спасена. 30-40. Втората също. 40-40. Предимство за Надал. След поредица от удари Федерер пресилва топката и тя попада извън корта. Надал се свлича на корта, както винаги, когато спечели титла. Събират се на мрежата и си стискат ръцете.
7-5 3-6 7-6 3-6 6-2. Победителят се поздравява със своя лагер и се наслаждава на победата. Роджър е непроницаем. Постепенно обаче разочарованието се вижда в очите му. Не съм сигурна дали е така, защото нещо напира в очите ми и всичко пред погледа ми се замазва. Не знам защо за пореден път го приемам така. Твърде лично.
Не съм разочарована. Огорчена съм. Защото нещата не трябваше да се развиват така. Не е справедливо.
(Спомням си как в началното училище първата ми учителка г-жа Георгиева винаги ме питаше за мнението ми по отношение на някой спор между съучениците ми. Аз бях по-горна инстанция, един вид обективен наблюдател и най-вече справедлив съдник. По-късно мои близки започнаха да наричат „болезнено” чувството ми за справедливост.)
Не е справедливо.

Безкрайната ми привързаност към тениса се свързва не само с този удивително динамична игра. Защото тя е и персонифицирана. Годината, в която започнах да следя неотлъчно всеки един турнир, световният тенис бе оглавен от нетипичен лидер. Не само за тениса, а за самия спорт като цяло. Ще кажа какво имам предвид.
Представете си футболна, бейзболна, баскетболна или каквато и да е спортна звезда. Дейвид Бекъм. Кристиано Роналдо. Луис Хамилтън. Блясък, слава, купища пари, модни подиуми, реклами, манекенки, съдебни дела и извънземно самочувствие. Реноме на недостижими икони и поведение, крещящо „Там, където съм аз, не достига и погледа ти.” Не ме търсете. Аз съм на мнение, че спортът, това са неговите лица.
Тогава едно по-различно лице се появи, за да промени представите ми за това кое е „звездно”.
След обичайната ми ежедневна тренировка по тенис треньорът ми казва да гледам турнира по Евроспорт. Че какво пък толкова има в този турнир? Не виждах особен смисъл в двучасовото блъскане на топка, и то на професионално равнище (много ме изтормози тренировката и бях доста черногледа този следобед). Скучаех и превключвах каналите на телевизора, докато случайно не попаднах на Евроспорт. Играеше някой си Fed, поне толкова букви можех да видя от името му, тъй като изписват първите 3. До името му се мъдреше малка единичка в скоби. По-късно щях да науча, че това е поставеният под номер 1 в турнира и водач на световната ранклиста в мъжкия тенис Роджър Федерер.
Не знам защо, но нещо в него приковава погледа ми и оттогава започнах да следя всеки негов мач. По-късно се опитах да аргументирам за самата себе си пристрастията си към него. Дали не е плавността и грацията на всяко негово движение? Удари, които се изстрелват от ракетата му с над 100 км/ч и все пак на повторенията той почти не променя изражението си? Хладнокръвността, с която приема трудностите или респектът, който опонентът очевидно изпитва към играта му. Може би професионализмът, коректността или невероятното спортсменство, или пък моментът на победата и приятелската усмивка на лицето му, когато го аплодират.
И най-вече неподправената скромност и земност, заради която публиката го обожава. Защото именно затова тя застава зад гърба на Роджър- не защото е зализан красавец, арогантен (като Хюит например) или скандален тип. Защото и след 13 спечелени титли от Големия шлем той се усмихва и е по-срамежлив и от петокласник. Защото той е истинска звезда сред „звездите”, защото блести със своите личностни качества, освен със спортните си постижения. И публиката го обожава, защото той и за миг не парадира, че е свръхчовек, въпреки свръхестествените постижения в тениса, въпреки многобройните рекорди за всички времена, които е подобрявал. И ще продължава да го подкрепя, дори когато аурата на несъмнен господар на корта вече не го обгръща. Защото той е един от нас.

Когато финалистът, протегналият се на милиметри до самата титлата, и все пак неуспелият да я грабне боец благодари на публиката за 4-часовата ѝ настървена подкрепа, разочарованието от самия него и огорчението от невъзможността му да отговори на очакванията се надигат в него и удрят като мощна струя гърдите му. Личната болка се трансформира в публична, недоизказана скръб, бликнала в душата му. По страните на шампиона заструяват водни пътечки. Нито пък аз мога да се сдържа да не избухна в плач. Знам, че го гледам от малкия екран, че съм на другия край на света, но няма как да не се почувтвам редом до него в безкрайно човешкото му страдание.
На фона на подобна сцена всяка победа остава на заден план.
Малцина знаят какво представлява свръхестествената отговорност да бъдеш вечния първи. Стремежът към съвършенство е най-високото стъпало в йерархията на човешките потребности. Но кое човешко същество би имало дързостта, след като е достигнало кръгозори, за които мнозина не са и посмели да копнеят, да не слезе от върха, и да защитава себеотвержено крепостта си?
Да си безапелационен победител в живота изисква да бъдеш много търпелив, работлив, отговорен, силен, да имаш устойчива вяра в себе си. Да бъдеш постоянно на върха, да оправдаваш очаквания по наложени от себе си собствени непосилно високи стандарти, обаче е бреме, непосилно за ничии плещи. Дори за твоите, Роджър.
И сега, анализирайки всички причини заради които си струва да си фен на Роджър Федерер, не мога да не изпитам известно облекчение. В крайна сметка, както се казва в клишето, всички ние сме хора. Дори най-смелите, добрите и достойните сред нас имат своето съвсем не безкрайно време. Кръговратът на живота. И ако хората са свикнали да оставят частица от себе си в кауза, идея, спорт, Федерер даде цялото си сърце.
Рекордите са ефимерни, духът човешки-вечен.

Години

"последният жених да дойде
и скъса нишката на две."
(Ат. Далчев)


Годините летят, фърчат безчетни.
Разпиляват перушина лекокрила.
Те покриват в зноя дните летни
с беловласи декабристки покрила.

Ще понеча ли да зъзна в зноя,
ще посмея ли в ледта да изгоря?
И под гнилата кора на време
безметеж да имам песен своя-

как?......

като под купола, във храма-
беззвездо мръкнал небосвод-
прокобний казън на Аврама
съдира нишката на моя брод.

Да се положим на олтара- жертва,
неведома да бъде старостта?...
Годините със свойта жетва
на нищото дълбаят пропастта.