Сбогом на историите

Скъпият Едмонд.
В началото бе постоянното му и вбесяващо одобрение. Последвано от постепенното разкриване на личността, но то така или иначе бе съпътствано от (познайте?) безрезервна подкрепа на всяко мое безумно хрумване (понякога дори го провокирах, само и само, за да го накарам да не бъде така равнодушен). Опознавайки го, разбрах, че общо взето нямаме нищо общо: той търпи и се примирява като муле, нападнато от рояци мухи, докато аз- аз съм една от онези стотици мухи, които го хапят настървено и обикалят безспирни около него.
„Кажи нещо! Направи нещо!”- полуотчаян е зовът ми. Блъска се в стените и отеква.
Но той не би казал нищо, което би противоречало на възгледите ми, защото мисли, че няма да ми се понрави.
Едмонд, Едмонд, тогава черна мисъл мина през ума ми: че да бъдеш безлик ти харесва.

*

Историите, които ти разказвах, отегчена от твоето мълчание, ти се струваха винаги интересни. В началото аз повярвах в това. Но веднъж, когато се видяхме, ти споделих: „Днес ще ти кажа нещо истински ценно за мен”, и подхванах: „Бъз-бъз чин кванк тин ди-дин”. И ти ме погледна и каза: „Удивително наистина, главозамайващо, безпрецедентно!”.
И твърдиш, че нямаш истории. Но всъщност си мислиш: „Дали ще хареса историята ми...”. И замлъкваш, а потиснатата история се търкулва, пада и се сгромолясва никога нечута в ямата на сетната забрава. Ще остане завинаги неоценена. Сбогом, историйо.

*

Листата падат. Вихрят се бури и виелици. Снегове. Мъгла. Внезапно съглеждаш тревно стръкче, свенливо подало се над мъртвата пръст. Постепенно зеленото изсветлява, попарено от огнени обръчи. Пак листа и пак бури.
(Минава време.)
Сега, Едмонд, не се интересуваш от впечатлението, което би създал. И си го казваш направо: историите ми не ти звучат чудно благозвучно и никога не са звучали. За теб, Едмонд, те далеч не са интересни, а истината в тях е гротескно деформирана. Нещо повече, те са добили уродливата форма, която само липсата на разум може да придаде. Те са едни абстрактни безумия, недопускани в реалията на никой трезвомислещ. Сега разбирам : Едмонд, твоето име е Прагматизъм.
Бих искала да те попитам: Защо не остави плъпналите откровения да се сгромолясат хладни на дъното на кладенеца на забравата, а допусна да те подминат топли и пулсиращи? Защото моите истории са нежелани и абсолютно безполезни в твоя свят, в който не спираш де се взираш единствено в днешния ден.
Но какво е този ден, си мисля, без своята изстрадана история? Без историите на милиарди дишащи, без споделянето на милион гледни точки, без изричането на поне едно терзание?
Незрящи Едмонд, нима наистина си неспособен да съзреш, че денят е не просто светъл, че отвъд усмивката на детето, което срещаш на път за дома, се крие страх и тревога от неизказани съмнения?! Нима подминаваш глух, сляп, безмълвен?
И нека- искрено ти го желая- една муха, по-хищна и своеволна, да захапе здраво плътта на това проклето, невпечатляващо се муле. Тогава може би ще се опомниш, ще се огледаш и ще зърнеш, че тревата е не просто зелена, че хиляди-безбройни стръкчета се полюшкват и танцуват в ритъма, подет от вятъра, и всяко стръкче ти нашепва: „Нека ме изслушаш”.